От 14 до 18 юли 2019 г. в град Велико Търново и село Арбанаси се проведе експедиция по проекта „Актуализация и подготовка за печат на Корпус на стенописите от XVI век в България“, финансиран от Националната научна програма „Културно-историческо наследство, национална памет и обществено развитие“ 2019 (КИННПОР) на Министерството на образованието и науката.
На 14 юли рано сутринта отпътувахме от София. Аз бях малко смутена, тъй като това щеше да е първото ми подобно пътуване и първото по-продължително общуване с колегите ми от Института за изследване на изкуствата – БАН. След няколкочасов път и набързо настаняване в хотела се отправихме към първия паметник.
Първата ни цел бе храм „Св. св. Петър и Павел“, който се намира в северното подножие на крепостта на хълма Царевец. Изследователите на църквата отнасят изграждането ѝ към началото на ХІІІ в. Стенописите, запазени в нея, са работени на три етапа – ХІІІ, ХV и ХVІ в. Интересуващите ни стенописи се намират в галерията от север на храма. По време на земетресението през 1913 г. храмът доста е разрушен, пада покривът и част от фасадите, стенописите от XVI в. са силно засегнати. Църквата е напълно реставрирана през 1981 г. Тези намеси затрудняват свалянето на надписите, както идентифицирането на някои сцени по фрагменти, които вероятно не са върнати на точните си места. Беше направен архитектурен план на храма, бяха описани и заснети всички съхранени стенописни фрагменти. Толкова се бяхме улисали в работа, че неусетно беше станало време църквата, сега музеен обект, да затвори.
Следващият ден започна рано и се очертаваше да бъде доста динамичен. Трябваше да посетим всички църкви в Арбанаси. В манастир „Успение Богородично“ ни позволиха да влезем в параклиса „Св. Троица“, който не е достъпен за посетителите. Стенописите в него се датират от XVIII в. Лично за мен това беше особено ценно, тъй като в първата си статия, която подготвих като докторант коментирах едно изображение от южната стена на този параклис само по публикациите. Е, вече го видях, дори го заснехме! За съжаление, както стенописите в наоса от XVII в., така и тези в параклиса са в недобро състояние.
Втората ни цел за деня бе храм „Св. Георги“, който се намира в югозападната част на селото. В сегашния си вид църквата е изградена в края на XVII – началото на XVIII в., но археологическите и архитектурните изследвания доказват, че сегашният наос е съществувал по-рано. От XVI в. датира стенописта в апсидата на храма. И в този храм се установиха проблеми с реставрацията на стенописите, която затруднява свалянето на надписите, както и наличието на много ретуши и мащабни надживописвания.
Следващия обект бе храмът „Св. Димитър“, разположен в централната част на селото. Стенописите в наоса са датирани от XVII в. Особено впечатляващи са сцените Дърво Йесеево върху люнета на източната стена, както и Страшният съд върху източната стена на притвора. Но интерес за експедицията представляваха стенописите в параклиса „Св. Георги“, който се намира в северната част на храма. Изграждането му се отнася към средата на XVI в. Бях изключително учудена, че досега този обект, толкова уникален и интересен, не е цялостно реставриран и изследван. Също така църквата не е добре социализирана, дворът е обрасъл с треви и недостъпен. Когато си тръгвах от църквата бях изключително впечатлена както от уникалните стенописи, така и доста натъжена от отношението на институциите към националното ни богатство.
Последният обект, който трябваше да посетим, бе църквата „Рождество Христово“. Храмът се състои от еднокорабен наос с притвор и Г-образна галерия от запад и север. В източната част на галерията е изграден параклис „Св. Йоан Предтеча“. Изписана е на няколко етапа – през 1597, 1632, 1638, 1643, 1649 и 1681 г. В течение на тези близо девет десетилетия възниква уникален стенописен ансамбъл, един истински „учебник по иконография“. За човек, който посещава храма за първи път, той е изключително впечатляващ. За съжаление имахме ограничено време, тъй като обектът е доста посещаван от туристите. Заснехме стенописите, датиращи от XVI в. Църквата е реставрирана и добре поддържана, което заедно с уникалните стенописи обяснява непрекъснатия туристически поток. Така приключи и вторият ден от експедицията ни.
Следващите два дни прекарахме в депото на Регионален исторически музей във Велико Търново. Депото беше отворено в присъствието на комисия, която следеше изпълнението на нашата задача. Всеки предмет, който представляваше интерес за проекта, се изваждаше от депото, в някои случаи с помощта на няколко човека, измерваше се, описваше се и се заснемаше с подходящата техника и на подходящата светлина. За мен отново имаше и лични ползи от посещението ни, тъй като видях икони на Станислав Доспевски, работени за един вече несъществуващ храм в Преображенски манастир. Работата в депото беше за мен особено интересна. То е една „съкровищница“, в която имаше изключителни артефакти. Дори самото търсене по рафтовете беше по вълнуващо, така както съм си представяла проучвателската работа, още когато избрах специалността си.
За мен тази експедиция бе невероятно преживяване както професионално, така и емоционално. Уникална бе възможността да посетя тези обекти в качеството на изследовател, като част от екип, който ще документира и систематизира паметниците по начин, който не е направен до сега. Създаването на Корпус на стенописите от XVI в. отдавна е чакано и планирано, но сега това е на път да се случи. Също така не по-малко важен бе контактът с всички членове на екипа, моите колеги, по чиито текстове съм учила и продължавам да се уча, а сега в тази експедиция имах възможността да общувам и да работя рамо до рамо с тях.
